Светослава Банчева  

Любомир Христов е председател на Института на дипломираните финансови консултанти. През 2008 г. влиза в състава на новосъздадената към Европейската комисия Експертна група по финансово образование. През 2007-2008 г. заема поста изпълнителен директор на Централния депозитар. През 2001-2006 г. е ръководил проекти в американски компании. От 1995 до 2000 г. е бил съветник на изпълнителния директор на Световната банка, представляващ България. Преди това е бил член на управителния съвет на БНБ.

- Какви рискове поемат хората при теглене на потребителски кредит след 12 май 2010 година, когато влезе в сила новият Закон за потребителския кредит?

- От 12 май потребителският кредит е отровен. Всеки, който вземе потребителски  кредит от българска банка от 12 май нататък, не може да знае и да прецени каква лихва ще плати в течение на срока на този кредит. Начинът на определяне на лихвата и нейното ниво, съгласно закона и по желание на народните представители, може да бъде променяно от самата банка кредитор, колкото пъти си иска, в каквато посока си иска и когато си иска. Това е нещо, което не съществува никъде другаде по света. (виж тук по света)

- Къде в новия закон е заложен този капан за потребителя?

- Капанът е заложен в определението на “референтен лихвен процент”. “Референтен” е чужда дума, която в контекста на този закон определя плаващата част на лихвата – която може да се променя. Тази плаваща част според закона се определя по методология на банката. Иначе казано – когато подписвате договор за потребителски кредит, вие се съгласявате предварително банката да променя и да увеличава лихвата по кредита, когато и както й скимне. Тоест, вие се съгласявате върху вас да се упражнява принуда, защото промяната на цената на договора, след като той е сключен, без изричното съгласие на купувача е форма на принуда.

- Как беше досега? Защо, въпреки че нямаше такъв закон, банките увеличаваха едностранно лихвите по кредитите?

- Точно това е капанът - практиката, която в момента съществува по ипотечните и по потребителските кредити, от 12 май е закон. До вчера тя беше в общите условия на банките, срещу които, ако някой ощетен заведе иск, можеше да осъди банката. Сега вече и съдът не може да помогне на потребителя. На 12 май това е законът.

- Значи досега тези злоупотреби се случваха, защото потребителят, подписвайки договора, се съгласява с общи условия, така ли?

- Да – сега този произвол, който се упражняваше чрез документ на банката, се превърна в закон. Иронията е в това, че Законът за потребителския кредит е един модерен механизъм за защита на потребителите, въвеждащ изискванията, които са валидни в цяла Европа. Но с този текст и с дефиницията, която споменах, на практика душата и сърцето на директивата се вади и се обръща срещу потребителя. От закон за защита на потребителя той се превръща в закон срещу потребителя и в угода на произвола на банките.

- Законодателите твърдят, че изцяло е съобразен с европейската директива?

- Това е вярно и всички други положения са много полезни и добре написани. Духът на директивата е изразен в един текст и след това е развит в детайли във всички членове на нашия закон. Говоря за т. 19 от преамбюла, в която се казва, че потребителят има право на адекватна предварителна информация, за да може да прецени сам за себе си какви ще му бъдат разходите по кредита и да реши дали да взима или да не взима кредит. Има формули как се изчисляват процентите, има изисквания за реклама, за показатели, които банката трябва да даде на клиента в разбираема форма. Когато всички тези разбираеми, ясни и подробни информации ги вземете и ги четете вкъщи и дори се съветвате със странично лице, но в тях единият параметър – цената на кредита – може да бъде променян след като подпишете договора, вие не може да направите никаква преценка. Ето защо казвам, че духът на директивата е задушен и убит. Нещо повече – самият начин на приемане на закона и фактът, че можем така да преиначим общоевропейските норми показва, че в България на практика няма ефективен механизъм и институционална структура за защита на потребителите.

- Какво трябва да се направи оттук нататък?

- Три неща. Първото, което е много лесно, стига да има добра воля и решение от страна на народните представители, е да бъде променена дефиницията на референтен лихвен процент. Това може да стане в рамките на седмица-две. Такава дефиниция съществува в друг закон и просто може да бъде взета от него. Тя трябва да отговаря на практиката по целия свят, тоест - променливата част от лихвата не зависи нито от банката кредитор, нито от кредитополучателя. Определя се периодично, изчислява се от трета независима страна и се публикува по начин, който е общодостъпен, както за кредитора, така и за длъжника, и всеки от тях може да провери по всяко време каква е тази лихва. Ако лихвата или базата, която се променя, отговаря на тези условия, ще има равнопоставеност на двете страни. Това го има в допълнителните разпоредби на Закона за платежните системи и инструменти.

- Коя е тази трета независима страна?

- Това законодателят не би трябвало да го определя – всяка банка може да си избира база. Когато тази база е независима от нея, кредитополучателят предварително знае какъв риск поема и кой ще я определя. Говорим за ЮРИБОР, за ЛИБОР, може да бъде доходност на държавни ценни книжа и др. – всяка банка може сама да избира.

- Казват, че в България ситуацията е по-специфична и този механизъм за определяне на лихвата не работи?

- На всички, които го твърдят, мога да кажа, че аз в момента съм страна по договор за лизинг, който е петгодишен и е сключен в края на 2006 година. Плаващата ми база е ЮРИБОР, аз знам срещу какво съм се подписал, договорът ми е абсолютно справедлив, нямам никакви оплаквания от моя кредитор и си плащам вноските като поп всеки месец. Така че, който започне да ви обяснява, че България е в особено състояние и тук земното притегляне не действа, може да му отговорите по два начина. Първо, нито законодателят, нито клиентът е този, който ще обяснява какъв да бъде бизнес моделът на банката и как тя да си смята риска. Второ, България с нищо не е по-особена от другите държави. Напротив, ако с икономически или с банкови аргументи се търси начин да се обори необходимостта от равнопоставеност на двете страни, това значи да се приеме, че България не е правова държава, договорите не са между две равноправни страни и на едната страна се дава законното право да принуждава другата към плащане. Банкирането е това – да можеш да смяташ рисковете. Който не може, да отиде на село да стриже овце. В момента банките се отнасят към клиентите си като към овце за стригане. Финансовите институции съществуват, за да обслужват стопанските обороти на клиентите си. А не обратното – клиентите не съществуват, за да осигуряват комфорт на банкерите.

- Какъв съвет ще дадете на потребителите при избора на кредит, ако се отстрани сегашната несправедливост в закона?

- Никой не може да ни защити от самите нас. Държавата не ни е майка или баща, за да ни пази да не паднем. Тя обаче може и трябва да направи няколко неща. Първо - да ни предоставя цялата необходима информация по разбираем за нас начин, на базата на която да си направим преценката. Второ - самите банки да представят извлечения и отчети за движението по нашите сметки по разбираем начин, за да предотвратят жалби, запитвания към себе си, към БНБ и т.н. Трето – трябва да се установи ефективен институционален механизъм за защита на потребителите на финансови услуги, какъвто сега у нас няма. Четвърто – трябва да се разработи и да се приложи стратегия за финансово ограмотяване и образование на хората, за да могат сами да си отговорят именно на тези въпроси – какво да гледам, когато взимам дебитна карта, когато си правя депозитна сметка, когато взимам кредит. Пето – да се развие инициативата за сертифициране на компетентни и етични финансови консултанти, към които човек да може да се обърне за професионален съвет било за кредит, било за застраховка, било за пенсионно осигуряване.

e-vestnik