Китай се готви за схватка със САЩ. Американците не са доволни от бюджетната политика на Пекин и от твърде ниския, според тях, курс на китайската валута - юана. В отговор Вашингтон ще достави на Тайван нови ракети. От своя страна Пекин нареди на управляващите неговите колосални валутни резерви да бъдат изтеглени от рискованите доларови активи.

По този начин фронтът на сблъсъка между САЩ и Китай се оформи и надеждите, че китайското икономическо чудо ще спаси света изчезнаха толкова бързо, колкото се появиха. Зад тях се очертават все по-ясно контурите на основния конфликт на нашето време - между САЩ и Китай, или по-точно между "Вашингтонския консенсус" и "Пекинския консенсус".

Защо САЩ оказват такова давление върху юана. Защо китайското ръководство отказва да промени курса на своята валута и да въведе нейна конвертируемост? Какво искат САЩ и Китай?

Преди да се опитаме да обясним този колосален сблъсък, в който победителят вече е предизвестен, ще се върнем накратко 20 години назад, към края на 80-те години, когато подобни събития се разиграваха по подобен начин като от едната страна отново бяха САЩ, но от другата не беше Китай, а Япония.

И така, в края на 80-те години няколко американски икономисти предупредиха, че Япония е по-голяма заплаха от СССР. И САЩ, които не само са фактически окупатор на японските острови, но и основен купувач на японските продукти, оказаха давление върху Японската банка да увеличи стойността на йената спрямо долара. Така през септември 1985 г. в рамките на Г-7 беше разработен "Договорът от "Плаза хотел", съдържащ редица мерки за намаляване стойността на долара за сметка на други страни. Последва "Договорът от Лувър" от февруари 1987 г., според който Токио се съгласи да предприеме мерки за съкращаване на доходите от външната си търговия.

Вашингтон прибегна към крайна мярка и включи Япония в списъка на страните, използващи "вражески търговски методи" и поиска сериозни концесии. През 1987 г. Японската банка намали лихвите до 2,5 на сто, където останаха до май 1989 г. По-ниските лихви би трябвало да стимулират японците да купуват американски стоки, което дотогава въобще не се случваше. Но вместо това евтините пари намериха път към бързи печалби на растящата Токийска фондова борса, в резултат на което беше надут колосален финансов балон. Акциите на борсата Nikkei растяха. Растяха и цените на недвижимостите. Курсовете на акциите на борсата растяха минимум с 40 процента годишно, а цените на недвижимостите в Токио със 100 процента. Златната треска обхвана цяла Япония. В течение на няколко месеца йената рязко поскъпна, т.е. курсът й падна от 250 до 149 йени за долар. Японските износни компании компенсираха влиянието на ръста на йената върху износните цени с финансови спекулации, които бяха наречени зайтек (zaitech). И Япония внезапно се превърна в най-големия в света банков и финансов център. Тъй като борсовият балон продължаваше неистово да се надува към 1988 г. всичките 10 най-големи банки в света бяха ... японски. Японският капитал потече към американска недвижимост, към игрища за голф, американски държавни облигации и по-рискови акции на американските компании. Японците услужливо превръщаха своите "надути" йени в доларови активи, като по този начин стимулираха президентските амбиции на Джордж Буш-старши, който следваше курса на Роналд Рейгън към изграждането на потребителска икономика в САЩ, формираща в 80 на сто своя продукт от кредитно потребление.

Но така се стигна до надуването на един от най-големите в историята на света финансови балони. Борсовият индекс на акциите в Токио се увеличи с 30 процента само за три години и токийската недвижимост беше оценена по-високо от цялата недвижимост в ... САЩ, а номиналната стойност на акциите, продавани на Nikkei бяха 42 на сто от стойността на всички акции, продавани в целия свят. Япония беше финансовият център на света. САЩ бяха далеч зад тях.

Но в края на 1989 г., заедно със срива на социализма в СССР и Източна Европа, японските банки започнаха да предприемат мерки за охлаждане на спекулативните операции. Започна паника и масова разпродажба с колосални намаления. От това се възползваха американските банки от Уол стрийт, които с удоволствие убиваха японската борса. Към март 1990 г. Токийската борса загуби над 24 на сто от стойността си, което беше над трилион долара. В течение на няколко месеца загубите надминаха 5 трилиона. Това беше първият етап на японската драма.

Втората фаза на разрушаването на прословутия японски икономически модел беше разрушаването на източно-азиатската сфера за икономическо влияние, която конкурираше успешно американската сфера на влияние.

Днес същата схема Барак Обама се опитва да използва, но не срещу Япония, а срещу Китай, който е в подобна ситуация в каквато беше Япония преди 20 години. Но Китай е много по-умен и не иска да ревалвира, т.е. да поскъпва, своята валута, за да може да се спаси американската икономика за негова сметка. Заради това игнорира призивите да "укрепи курса на юана, колкото се може по-бързо." Явно мъдростта на китайците е по-голяма от тази на японците.

И в края на 2009 г. Китай отново съобщи за ръст на брутния си продукт от 10,7 на сто, като изпревари Германия като най-крупен износител на планетата. В САЩ и ЕС приписаха това на евтината китайска валута. Но това не е истина.

Не помогна и опитът на Вашингтон да създаде Г-2, т.е. САЩ да се присъединят към китайската икономика и да създадат американско-китайски съюз Г-2. Това не стана. Пекин схвана за какво става дума. През ноември 2009 г. секретарят на финансите на САЩ Тим Гейтнер обвини Китай в манипулиране на юана. Това беше фактически обявяване на "студена война" на Китай. Гейтнер заяви, че Обама ще използва всички канали, за да измени валутната политика на Китай. Но това поставя въпросът, колко дълго Китай ще държи своите огромни резерви в долари.

САЩ включиха и традиционните механизми за политическо давление спрямо Китай, изпробвани навремето срещу СССР - обвинения в нарушаване на правата на човека, доставки на оръжие за Тайван, приемане на Далай Лама в Белия дом и т.н. Вероятно ще последват и вълнения на уйгурските сепаратисти в Тибет.

На 3 февруари Обама заяви, че ще оказва постоянно давление върху Китай, за да отвори и той своите пазари и даже обвини Пекин в кризата на ... Запада и растящата безработица. Това наистина е интересна идея - да се прехвърли вината за растящата безработица в САЩ върху Китай, въпреки че САЩ след кризата от 70-те години, американците сами изнесоха своите производства в Китай и Латинска Америка. Това превърна икономиката на САЩ в "тотална депилация" - американците си оказваха някакви услуги, губеха и богатееха на виртуалните си борси, произвеждаха 18 на сто от световния продукт, но изяждат 40 на сто от него. Това постигаха с безобразно печатане на долари, които насочваха към сегашния глобален финансов балон.

Но на 14 февруари Пекин нанесе ответен удар - разпореди китайските фондове, управляващи валутни активи, да изведат средствата си от рисковите доларови активи и да ограничат инвестициите, обезпечавани с държавните облигации на САЩ. Най-накрая започна китайското бягство от долара.

Така стигаме до най-важното. От 3-4 години постоянно обясняваме, че пред нашите очи става нещо наистина историческо, смяна на световния лидер. По-точно, необявената война за световното лидерство между САЩ и Китай е в пълен ход. Не между САЩ и Русия (която е твърде слаба), а между САЩ и Китай.

За да няма съмнение в това, САЩ набързо прибавиха и военния фактор. Военните наричат това "трите примки" на шията на Китай - Тайванският, Малакският и Ормузкият проливи. Всеки е потенциално "тясно гърло" за спиране на транспортирането на нефт до Китай. На този фон, за да бъде дестабилизирана социално-икономическата ситуация в Китай на САЩ е нужна и война срещу Иран, за да бъде блокиран и Ормузкият пролив.

Президентът на Китай Ху Цзинтао заяви, че малакската дилема е ситуация, в която международен пролив, през който преминават 70 на сто от внасяния от Китай нефт и 60 на сто от изнасяните от него стоки де факто се намира под военен патронаж на САЩ, които всеки момент да затворят клапата на Китай и Тайванския пролив.

Китай се опитва да намери алтернативни маршрути за доставка на нефт и строи терминал в пакистанското пристанище Гвадар. Тръгна и нефтопровод от Русия "Източен Сибир-Тихи океан" и доставките на нефт от Казахстан по маршрута Атасу-Алашанкьоу. Китай активно търси нефт в Африка и Южна Америка.

Именно така започна да се говори за "Пекинския консенсус" срещу "Вашингтонския консенсус".

За какво става дума? Ясно е, че в момента се извършва смяна на цивилизационно-интелектуалния тренд, в това число и в глобалната икономическа теория и практика. Пазарните реформи и финансовият либерализъм се сгромолясаха. "Вашингтонският консенсус", появил се в края на 80-те години, остава в миналото. Автор беше икономистът Джон Уилямсон и включваше в него приватизация, свирепа монетарна политика, отказ от бюджетния дефицит, либерализиране на търговията, пълна откритост за чуждестранните инвестиции. Тези мерки Международният валутен фонд предписваше от 80-те години на всички развиващи се страни, които се нуждаеха от валутни кредити. Но пазарните реформи не решиха нищо в Латинска Америка, Русия и Източна Европа. През периода 1965-1995 г. Международният валутен фонд и Световната банка се опитаха да "спасят" 89 страни. Днес 50 от тях се намират в същата или по-лоша ситуация, 32 са в икономически колапс, сред тях е и България.

Това бяха резултатите от "Вашингтонския консенсус". Заради това изразът придоби и политически оттенък и стана символ на натрапваната от САЩ минимална държава и максимален монетаризъм, по-точно доларизиране и глобализиране в американското му разбиране.

Но Китай постигна нещо коренно различно в резултат на своите реформи и изгради макроикономическа стабилност, огромна промишленост и внушителни външноикономически успехи при водещата роля на държавата, рязко съкращаване на бедността, повишено внимание към образованието и науката. В КНР беше реализиран инвестиционен (а не монетарен) модел на развитие с висок ръст и норми на спестяване.

Именно тези черти, характеризиращи китайския модел на икономическо развитие, станаха пример и основание за появата на термина "Китайски консенсус", който е нова икономическа мисъл и модел с изключителна привлекателност. За разлика от "Вашингтонския консенсус", чиято цел е да направи банкерите и топмениджърите на корпорациите щастливи, "Пекинският консенсус" е насочен към хармонично развитие и справедлив ръст в интерес на цялото население. Неговата цел е ръст при запазване на независимостта, стремеж към иновации и разумни експерименти (специални икономически зони). Постепенно китайският модел става универсален отговор на предизвикателствата на съвременността и на въпроса какво идва след капитализма.

Че капитализмът в неговия актуален финансово-пазарен и потребителски вариант е мъртъв никой не се съмнява. И че китайският модел действа - също. Успехите на Китай раждат паника в САЩ и на Запад, защото заедно с икономиката Пекин разширява и сферите на политическо влияние.

Така стигаме до друг важен аспект. Оказа се, че КНР без особени проблеми успешно се адаптира към наложеното от САЩ глобализиране, още повече, че то е външен за Китай процес. Но участвайки в него Китай внася свои собствени корективи. От една страна това е световна икономическа война, от друга - взаимодействие, от което може да се спечели. Стигна се до китайска симбиоза - да се използват възможностите като не се забравят заплахите.

Глобализирането е изгодно за КНР, но това не означава, че всичко го устройва. Но Пекин все пак успя да се включи широко в съвременното международно разделение на труда, като запази водещата роля на държавата в икономиката. Той успя да защити вътрешния пазар от чуждите монополи, създаде свои собствени крупни компании, с които постигна реално равноправие в света на глобалната конкуренция. По този начин участието в глобализирането не означава либерализиране на външноикономическата сфера, в която държавното участие е около 65 процента в предприятията с чуждестранни капитали. Държавният сектор в КНР запази ключовите и най-доходни отрасли - в него влизат 80 на сто от добивната промишленост, 75 на сто от енергетиката, 86 на сто от финансите и застраховките, 84 на сто от транспорта и комуникациите, цялото производство на цигари и т.н. Делът на САЩ, въпреки митовете, в преките инвестиции, които получава КНР, е само 4 на сто, колкото има и малкият Сингапур. В промишленото оборудване делът на собственото китайско производство възлиза на 79 на сто. При това юанът (женминби - народните пари) е една от най-устойчивите валути в света с превъзходно реално обезпечение, а не с виртуалност, като доларът на САЩ. Финансовите спекулации са невъзможни заради ефективната система за мониторинг на пазара. Китай е най-успешно развиващата се страна от Г-20, единствената, в която банковата система е зависима от правителството, коренно противоположно на налаганата от САЩ либерална догма за "независимост на централните банки".

Във вътрешната си политика Пекин отделя специално внимание на социалните проблеми. Расте преразпределителната роля на държавата. През 2006 г. нейните приходи нараснаха с 20 на сто, взимат се мерки за намаляване на разликите между града и селото, между богатите и бедни райони. Това е дългосрочен курс, който ще реши и макроикономическите задачи. Проблемите на бедността при запазването на сегашната висока динамика на развитие не изглеждат непреодолими даже в китайските им огромни мащаби. Издигането на концепцията за социалистическо хармонично общество и лявата социално-икономическа политика след 2002 г. сигнализират приключването на етапа, в който либерализирането на икономиката беше основно съдържание на реформите в света и Китай. Това вече е отминал етап.

Разбира се, китайските успехи не остават незабелязани на Запад и Изток.

Пекинският консенсус глътна Вашингтонския консенсус. По-точно социализмът глътна долара.

Китайският социализъм усвои пазара без да променя основните си социалистически характеристики. Иначе казано социализмът отново е на мода. Най-важното е, че това става в Азия, където живеят над 50 на сто от човечеството и където се произвеждат над 45 на сто от световното промишлено производство, като Китай сам дава около 26 на сто от него.

Но както и при другите страни, Китай трябва да решава сериозни икономически проблеми. Износът, определящ цялата икономика, започна да се съкращава. Появиха се финансови балони, особено при недвижимостите. Някои експерти предлагат като потенциален изход от ситуацията да бъдат пуснати на световния пазар номинирани в юани държавни ценни книжа. По този начин за сметка на поскъпването на юана Китай ще получи временен мощен източник на приходи, с които ще може да компенсира падането на износа и да ускори процеса към преориентиране към огромния си вътрешен пазар. Но трябва да се има предвид, че за покупка на тези книжа ще бъде хвърлен целия световен спекулативен капитал в гигантски обеми, особено от САЩ - десетки трилиони долари за реализацията на тази програма Китай трябва да пусне конвертируем юан в световната финансова система. Именно това искат САЩ, по примера с Япония отпреди 20 години. Капанът е готов. По този начин Китай ще стане последното убежище за целия боклукчийски глобален капитал, излизащ от канализационната доларова печатница на Федералния резерв на САЩ. Дали Пекин ще се съгласи да бъде септичната яма на САЩ? Едва ли.

Дали сегашната криза е затишие пред Третата световна война. В момента действат и много песимистични моменти в политическия, финансово-икономическия и военния контекст.

Добрата новина е, че САЩ са в такава криза и така са затънали в Афганистан и Ирак, че нямат сила да досаждат пряко на Китай. Даже Иран е твърде сложен проблем за тях, но може да опитат заради косвеното влияние върху Китай.

Важно е и каква ще бъде реакцията на Китай. Този момент постоянно се подценява, но може да стане определящ. За да го илюстрираме, ще посочим, че неотдавна в Китай в голям тираж се появи книгата "Китай се сърди", в която основен враг на Китай са обявени САЩ. Съвременният световен ред е сравнен с пазар, на който има един бандит-рекетьор - САЩ. Следователно този болен порядък трябва да се смени. Това означава наистина много.

В момента е ясно, че "Китайският консенсус" победи "Вашингтонския консенсус" и реалната икономика надделя над виртуалната.

Юанът глътна долара.

Красимир Иванджийски, strogosekretno.com