Гърция, Египет, а напоследък и Перу започнаха все по-настоятелно да искат от големите западни музеи да им върнат ценни паметници на културното наследство. Гърция от години води борба за статуите от Партенона в Британския музей, а египетски археолози наскоро си поискаха бюста на Нефертити от „Пергамон” в Берлин. Потърсихме министър Божидар Димитров, който отговаря за българите в чужбина, за да изясним българската позиция за нашите паметници в чужбина и да отговорим на въпроса какви български ценности се пазят в западните музеи.

- Какви български паметници има в чужбина?

- Паметниците в чужбина са постъпили в чуждите държави по три различни начина. Първият е заедно с ампутациите на национална територия – след неуспешни войни или с територии, които не са влезли в границите на държавата след Освобождението. Имаме столици на България извън територията ни. Както и седалища на патриаршии – имам предвид Охрид. Недвижимите паметници са главно църкви и манастири. В мюсюлманска държава като Турция са оцелели отделни единици – като Желязната църква в Цариград, църквата на екзархията, две църкви в Одрин, има и други в руини. Оцелели са и в християнски страни като Гърция, Македония, Румъния. Обаче там те са собственост на чужди патриаршии.

- А как са попаднали български ръкописи в западни музеи?

- Вторият път, по който паметниците са били изнесени, е чрез разпиляването на български културни съкровища през годините на Османското робство. При бягството си българските аристократи и висшият клир са помъкнали много неща със себе си – основно ръкописи. Сред най-известните, попаднали в чужбина, е Манасиевата хроника в Цариград. Първо в Румъния е отишла. После в Хърватска и после във Ватикана.

Това е един модел как са се движили паметниците. Особено ръкописите правят невероятни движения и се озовават на най-интересни места. Примерно Асеманиевото евангелие е във Ватикана, но е купено в Палестина. Господ знае кой го е докарал. А Лондонското евангелие (в момента в Британската библиотека) от библиотеката на цар Иван Александър се е озовало в манастира „Св. св. Петър и Павел” на Атон. С епохата на хуманизма започва и целенасочено събиране на паметници. Дипломати, разузнавачи и пътешественици, минавайки през нашите земи, издирват такива неща и ги отнасят със себе си. Понякога в частни колекции като лорд Кързън с деветте ръкописа от манастира „Св. св. Петър и Павел”, сред които и Лондонското евангелие. В крайна сметка всички се озовават в големи музеи, тъй като колекционерите в края на живота си и по-рано даряват колекциите си. Има и целенасочена експедиция на руснака Алексий Суханов през 16-и век. С оглед на реформирането на богослужебните книги в Русия той предприема пътешествие по заповед на патриарха и на московския цар. Суханов събира над 500 ръкописа от нашите земи. През Руско-турската война от 1828-29 г. под ръководството на руския академик Тепляков се сформира разузнавателна част и тъй като руската армия действа по Черноморието, той изнася хиляди паметници от Варна, Созопол и ги отнася в Ермитажа. Това са монети, вази, релефи.
Третият начин на изнасяне, вече след Освобождението и приетия Закон за старините, е нелегалният трафик.

- Какво е нашето отношение? Искаме ли си паметниците, останали в чужбина?

- По искане на Богдан Филов, тогава млад директор на Народния музей, се сформират части, в които има български учени – не повече от 7-8 човека. Към външно разузнаване много отрано пак се създава такъв отдел, който работи в територията на Османската империя, населена с българско население. Пример дава професор Йордан Иванов. През 1906 г. той напуска топлата си преподавателска катедра и заминава за 2 години под прикритието на търговски агент в консулството ни в Солун, но обикаля цяла Македония и събира паметници. Резултатът е книгата „Български старини в Македония”. Аз тръгнах с тази книга и направих 6 филма със същото заглавие. Много се говори, че е повредено, разбито, унищожено, но около 90 на сто от паметниците са непокътнати. Благодарение на него сме знаели по време на войните какво да търсим.
Ние не сме правили опити да си връщаме паметници от чужбина. Нашите учени са преценили, че всъщност чуждите пътешественици, които поне до средата на 1850 са изнесли нещо, са го спасили за историята и за нашата културата.

- Какво е заплашвало ръкописите в България?

- Най-вероятно в пламналата след Кримската война българо-гръцка църковна разпра всички тези ръкописи са щели да бъдат унищожени. По това време във всяко българско селище започва борба за това кой ще завладее църквата. Струпвали са се накуп и са се подпалвали гръцките книги и икони и след това църквите са се зареждали с български. Следвала е гръцка контраатака след 3-4 месеца и тогава се унищожават българските книги. Някъде ги унищожават и без да е имало атака. Във всички атонски манастири без българските – Зографския и Хилендарския, в библиотеките е имало по 300-400 български ръкописа. По инструкция на Вселенската патриаршия те са били унищожени. Безсмисленото унищожение е било взаимно. Не сме си давали сметка, че в гръцките ръкописи, които унищожаваме, е имало много сведения за българската история. В родния ми Созопол са унищожили например цялата гръцката библиотека с 1950 старопечатни книги и 53 ръкописа. Това е колосална цифра.
Това продължава и по време на войните. Ние не го правим. Гръцките ръкописи от манастирите в Северна Гърция сме ги пренесли и са тук. Нашата теза не е като на гърците, които си искат всичко по света, дори и да не е от съвременната територия на Гърция. Например едно от исканията им е да се върнат статуите, откраднати от венецианците при превземането на Константинопол през 1204 г.

- А имаме ли достъп до паметниците в чужбина?

- Това, което искаме, е да ги знаем и да имаме достъп до тях. Аз като разузнавач не съм откраднал нито един паметник. Сигурно се носят някакви легенди за мен. Снимах ги, да, документирах ги. За науката не е необходимо паметникът да стои непременно в НИМ или Археологическия музей.
Разбира се, ако сега се открадне нещо, ако влиза в рамките на Конвенцията за връщане на незаконно изнесени паметници, ще водим борба. През последните 2-3 години имаме успех. Изведнъж започнаха да връщат, особено италианци и австрийци. Най-голямата битка е за сребърните чинии от с. Величково, Пазарджишко. Те са изкопани от иманяри през 2000 г. Изнесени са на международния пазар. Там са се разпръснали. Девет са в Гърция, а една е в Париж. Останалите не ги знаем къде са. Но водим съдебна битка с Гърция. Трудно ще я спечелим, макар че техните медии до голяма степен са на наша страна.

- Какъв е случаят с костите на цар Самуил?

- Те са един типичен случай за паметник от национална територия, останала под чужда власт. Гробът на цар Самуил е на гръцка територия. По угодата на съдбата така се е получило, че освен цар Калоян на наша територия ние нямаме друг гроб на български владетел. И цар Михаил Шишман взехме от Македония, без да питаме македонските власти. Събрахме остатъците от църквата по споразумение с попа. Кубрат и Аспарух се намират на територията на Украйна.

- Македония има ли претенции към цар Самуил?

- В миналото може би щеше да има. Не съм чувал. Но в момента малко хора знаят, че Македония отново е сменила концепцията си. Първо от българи станаха македонци, като под това разбираме македонски славяни. Преди няколко години отново смениха концепцията си и сега вече са антични македонци. А Самуил е бил на славянска държава цар. Направиха го неслучайно. Дадоха си сметка, че в едно демократично общество тезата за македонско царство на Самуил е незащитима. Няма източник, който да твърди това нещо в Средновековието. Всички пишат – българския цар Самуил. Това важи и за Климент Охридски.

- Какво става с вашата идея за „всеки град с крепост”?

- Много градове в момента правят всичко необходимо. Гради се крепост в Созопол. Упорито по фронта на крепостната стена, включително и в момента. На много места разкрасиха крепостите си. Вдигнаха и в Троян до половината и са много горди във вечната си борба с Ловеч, защото вече и Троян има крепост, при това по-стара. Ловешката също е доста възстановена – зъбери, българското знаме на кулата. Шумен спечели един конкурс и ще продължи възстановяването. Възстановяват и в Минерални бани, Лютица край Ивайловград, Мезек до Свиленград. Маточина и много други градове са подали молби по линия на културния туризъм. Други мераклии колкото искаш – на Горна Оряховица може би е най-запаленият кмет. Те имат древната крепост Ряховец. Мераклии са и в Маркели край Карнобат, както и Цонко с двете си крепости на Калиакра и Яйлата. На Калиакра е възстановена една от трите крепостни стени – най-тясната. Сега искат и втората.
Всички градове имат крепости. При нас има една топографска приемственост. То няма и село без крепост. Това е било част от защитната ни тактика. Три села си правят крепост на най-високото място и в случай на война бягат там заедно с добитъка. Обикновено врагът, особено степни варвари, въобще не могат да превземат крепостта. В България има над 6000 крепости, а селищата са 6800.

- Трябва ли да се удължи срокът за регистрация на колекциите?

- Би трябвало, тъй като колекциите, всички знаем, са много повече – 20-30 хиляди. А са заявени 150. Те много трудно ще бъдат описани, тъй като музеите, които могат да свършат това, са само няколко. Да речем НИМ. Казано е да описват колекциите само на археологията. Но НИМ е многопрофилен музеи и археолозите са 4-5 човека. В Археологическия музей има над 120 археолози, но те не описват нищо. Не са задължени.

НОВИНАР