Проф. Атанас Стаматов

БИБЛЕЙСКИ НАРОД ЛИ СМЕ БЪЛГАРИТЕ?

        Преди повече от десет-петнадесет години срещнах в статия на Б. Цонев библейската версия за произхода на народа ни. За наш родоначалник бе посочен Булгар - един от синовете на Тогарма. Авторът се позоваваше на писмото-отговор, изпратено от хазарския хаган Йосиф (между 954-961 г. по М. И. Артамонов) до видния сановник в Кордовския халифат, испанския евреин Хасдай Ибн-Шафрут. Последният моли хагана да му съобщи сведения за хаганата и специално да отговори на въпроса как евреите са попаднали в неговите владения. Същото питане Ибн-Шафрут отправил по-рано и до хазарските евреи в Константинопол, за което свидетелствува открит от С. Шехтер (1912 г.) фрагмент в Кембриджската библиотека. В отговора си Йосиф използува еврейските генеалогични таблици, надстроени над библейските генеалогии и заявява, че хазарите са потомци на седмия син на Тогарма, а като девети син споменава Булгар, от който водели началото си българите [Виж Cassel P., Der chazarischen Konigsbrief,Berlin,1877,S.71 -Togarmae: Ugri, Dursu, Avari, Hunni, Basilii, Tarniach, Chazari, Zagora, Bulgari, Sabiri]. Съгласно "Таблицата на народите" (Бит. 10). Яфет е трети син на Ной, а Тогарма трети син на Яфет. С това за мен въпросът беше изчерпан и аз забравих този случай. Години по-късно в съчинението на П. Добрев "Светът на прабългарите"(1994) попаднах на следната мисъл: "На тази легенда са обърнали внимание много изследвачи, но името Тогарма, споменато в нея се е оказало твърде костелив орех и е останало до ден днешен необяснено. А по всичко личи, че Тогарма не е нищо друго освен хазарско име на върховния небесен бог"[с. 95]. Този фрагмент отново ме върна към изложения по-горе проблем. Че Тогарма е библейски персонаж, а не име на хазарски бог е ясно от самия библейски текст. Още повече по това време хазарите официално изповядват юдаизма и те биха могли да имат само един Бог - Йехова(Яхве). И все пак допускането на П. Добрев поставяше един въпрос напълно пренебрегван от историческата ни наука през последните десетилетия по известни на всички причини. Доброволно се бяхме отказали да търсим фактическата основа на библейската география, етнография, историография. Свеждахме съдържанието им до голи митологеми. Бяхме забравили предупреждението на големия културолог К. Мориц, че тълкуването на мита като чиста алегория е неоснователно, защото ако и в него да няма "истинна история", то има и трябва да търсим "историческа истина". С особена сила това важи за средновековната историопис, най-често правена във формата на хронографи, генеалогии, бревиарии. Неизменен конструктивен елемент в тях е библейският разказ за разделянето на Земята след Потопа между Ноевите синове. Светото Писание поставя синовете на Сим(семитите) на изток в Предна Азия; потомците на Хам(хамитите) на юг в Африка; а със синовете на Яфет(яфетитите) населява "северните предели" и на запад Европа. Пръв Й. Флавий излиза от теологичната схема и търси рационални исторически проекции на този библейски сюжет [Флавий Й., Йудейские древности, Минск, 1994 г., кн. I,гл. 6]. Този фундаментален за християнската историография подход се прилага и от българските хронисти чак до Паисиевата "История" включително. Интересът към него не секва и днес [Виж напр. изследването на библеиста Франк Класен - "The klassen calendarized study Bible, L-A,1982. Прил. №8]. В произведенията си средновековните хронисти съдържателно уплътняват конструктивните функции на библейските генеалогии с известните им пространствено-времеви локализации на историческия процес. Отказвайки се от първото, ние по същество отхвърляме и второто, а заедно с това и нечесто срещаната в историческата наука възможност методологически подход да доведе до конкретен фактически резултат. Всичко това ме мотивира да поставя явно провокативното заглавие на тази част с ясното съзнание, че в прекия смисъл на думата, българите като че ли не са библейски народ, защото не се споменават с народностното си име в текстовете на Св. Писание. Но библейските събития се разгръщат от Средна Азия до Рим и от Арарат до Етиопия. Те обхващат времето от XV в. пр. Р. Х. до I в. сл. Р. Х., а някъде в горните времеви граници лежат корените и на най-ранната българска история. Ето кое хранеше надеждите ми, че дори и зад посоченото заглавие могат да се търсят рационални проекции. В рамките на тази мащабна и трудна за решаване задача реших да се абстрахирам от мощния светогледен и стилистичен библейски пласт в българската култура, утвърдил се след официалното приемане на християнството. Дори само въпросите на княз Борис до папа Николай I са достатъчно свидетелство за библейско влияние и преди покръстването. Княз Борис търси чисто християнство и в 104-ти въпрос съобщава, че част от българите са били кръстени от евреин. Той пита възможно ли е в Господния ден да се отива на път във връзка с позволените в юдаизма 2000 крачки (36-ти въпрос)? Какви животни и птици е позволено да се ядат (43-ти въпрос)? Трябва ли да продължат да принасят примициални жертви - първаците от плода на ръцете си (89-ти въпрос) и пр.? [Виж Бешевлиев В., Вярата на първобългарите, ГСУ, т. XXXV,1939 г.; Фотий патриарх Константинополски до княз Борис. Папа Николай I до българите, С., 1994 г.]. Тук ще се задоволя с описването на отделни типични случаи, в които историческото битие на българина по време, място и културно влияние се е докосвало до библейската традиция.
        Да се върнем към вече споменатия случай. Едно-две десетилетия по-рано, около 940 г. в Рим или Южна Италия под перото на автор-евреин се появява историческо съчинение, обхващащо времето от разрушаването на Вавилон (539 г. пр. Р. Х.) до падането на Юдейското царство под римско владичество (70 г. сл. Р. Х.). Авторството на тази станала много популярна книга е преписвано на Йосиф бен Горион - префект на Иерусалим. Някои изследователи отъждествяват Йосиф бен Горион с Йосиф бен Мататия - историк, управител на Галилея. Тъй като анонимният автор се стреми да копира в стила си Йосиф Флавий, до XVIII в. книгата е известна като "Йосипон" - още "Еврейски или малък Йосиф". Уводът на книгата е снабден с генеалогични таблици, в които отново се споменават българите. Възходът на Хазарския хаганат, покръстването на българите, превръщането на България в едно от трите най-мощни европейски държавни формирования, естествено отреждат през IX-X в. в. място за българи и хазари в генеалогиите на средновековните хронисти. От казаното следва още един извод - явно генеалогиите са градени върху един по-стар еврейски архетип, който се е възпроизвеждал в места с компактно еврейско присъствие [Спр. Nicholas de Lange,Atlas of the Jewish world,1985] като конкретното съдържание се е меняло с промяната в пространствено-времевите и етнокултурни параметри на историческия процес.
        Етнонимното съдържание на библейските епоними явно се оформя в края на VII в. пр. Р. Х и през VI в. пр. Р. Х. За географска граница между семити и яфетити традиционно е била приемана р. Тигър. Племената и народите, разселени северно от нея, са причислявани към потомците на Яфет. Яфетитите са се делили на две големи групи: "Гог-Магог" и всички останали. В епонимът "Гог-Магог" са били включвани последователно, появаващите се от север-североизток варварски племена. Те стоварвали военната си мощ върху избуяващите в Двуречието и по Източното Средиземноморие цивилизации. Ужасът от появата им ги превърнал в предвестници на Страшния съд. Средновековният човек е вярвал, че достигането на тези племена до Тивериадското езеро е сигурен знак за настъпващия Божи съд. В състава им Ал-Масуди включва шест племена, всяко едно от тях по численост по-голямо от всички останали народи, взети заедно. Страховито е било пророчеството, че когато достигнат езерото авангардът ще изпие водите му и ариергардът ще мине по суша. Масуди дори им отрича човешки образ. По ръст ги описва като един път и половина по-дребни от обикновения човек, но с лъвски зъби и големи мъхнати уши. С тях се свързва и идеята да се строят стени, напр. Дербент, Великата китайска стена и др., които да ги отделят от останалия свят. По свидетелства на Хекатей Милетски (VI в. пр. Р. Х.) историците свързват тези библейски сюжети със скитското нашествие в Палестина. През VII в. пр. Р. Х. по брега на Каспийско море скитите се появяват в Задкавказието. Там образуват свое царство. В набезите си на юг сломяват съпротивата на Киаксар Мидийски и в периода 630-626 г. пр. Р. Х. през Сиро-Финикия стигат чак до Палестина. С молби и подаръци фараонът Псаметих ги спира на подстъпите към Египет. Паметен знак за скитското нашествие в Палестина за векове остава името на гр. Скитополис. В Европа, освен със скитските племена, през различните исторически периоди с "Гог-Магог" са били отъждествявани келтите, галатите, сарматите, готите, хуните, хазарите и др. Вероятно на основанието, че също идват от изток, макар и като явен анахронизъм Християн Другмар(870 г.) причислява и българите към Гог и Магог в компанията на хуни и хазари. Той пише:"Защото и у Гог, и у Магог, които са хунски племена... едно племе, което беше по-силно от племената, които беше събрал Александър, е вече обрязано и следва напълно юдаизма (хазарите - д. м.). И българите, които са също от тези племена се покръстват ежедневно [ЛИБИ, С., 1958 г., т. I,с. 128]. В последната третина на IX в. едва ли така са изглеждали нещата дори от Ставело и Малмеди - днешна Белгия. С този фрагмент от коментара си към Евангелието на Матей Другмар е искал по-скоро да възвеличи всепобеждаващата сила на Христовото Слово, отколкото да фиксира налични етнокултурни отношения. Епонимът Гог и Магог не е изразявал автентичното историческо амплоа на древните българи.
Останалите яфетити географски са били разположени в "санитарния пояс" между семитите и племената "Гог-Магог". С племената населяващи този пояс светът на семитите е имал установени вън от войната форми на общуване и на първо място стабилен търговски режим. Между тях в епонима "Тогарма" са били включени конните народи. Освен в "Таблицата на народите"(Бит. 10:3), епонимът "Тогарма" се споменава само още веднъж в Първа книга на Летописите [1Лет.1:6] и след това още два пъти в Книгата на пророк Иезекиил - "бащата на апокалиптиката". Иезекиил е един от вавилонските пленници, а началото на вавилонския плен за евреите е 597 г. пр. Р. Х. Той е живял в Нипур, на около 50 км. югоизточно от Вавилон. Започва да пророкува от юли 592 г. пр. Р. Х. до 570 г. пр. Р. Х. или общо 22 години. Библеистите подчертават, че Иезекиил е пророкът, имал най-много видения при подчертано влияние от страна на вавилонската култура. Книгата с пророчествата му се периодизира по следния начин: от гл. 1-24 (592-588 г. пр. Р. Х.); гл. 25-32 (588-586 г. пр. Р. Х.); гл. 33-39 (586-572 г. пр. Р. Х.) и гл. 40-48 (572-570 г. пр. Р. Х.). За нас интересни са гл. 25-32 (речите, отнасящи се до чуждите народи) и гл. 33-39 (обвинителните речи, произнасяни в най-тежките дни на пленничеството). Когато споменава гр. Тир Иезекиил пише: "От дома на Тогарма ти доставях за твоите стоки коне, конници и мъски"[Иез. 27:14]и по-нататък в пророчеството си против Гог отново споменава между увлечените в смъртния му набег племена "дома на Тогарма от северните предели с всичките му полкове"[Иез. 38:6].

        Тук следва да обърнем внимание на един факт. Евреите, макар и пленници, не са били държани встрани от културния и даже политически живот на Вавилон, за което свидетелствува съдбата на пророк Даниил и другарите му. Нещо повече - столетия след Вавилонския плен, еврейските екзиларси от Месопотамия са упражнявали мощно, дори решаващо влияние върху вътрешно- и външнополитическия живот на сънародниците си в Палестина. Но първоначално еврейските пленници е трябвало в нова географска и историческа среда да разполагат битието си. Откритите паралели между някои библейски епоними и етноними, запазени в асирийските клинописи говорят, че генеалогиите на народите, разселени в северна посока са били осмисляни в параметрите на вече установен историко-географски материал. Например синът на Яфет и баща на Ашкеназ, Рифат и Тогарма - Гомер по име схожда към асирийското Gimirrai.Арменците, приели за свой родоначалник Тогарма, са наричали кападокийците Gamir.Мешех/Мосох се споменава като шести син на Яфет. Потомците му били разселени южно от Черно море в Малка Армения. Клинописите ги отбелязват като Muski.За тях пише и Херодот в своята "История"[кн. III.94 и кн. VII.78]. Библейското название "Тогарма" покривало асирийското "Тил-Гаримму"[Виж Дьяконов И. М., Ассиро-Вавилонские источники по истории Урарту, ВДИ, кн. 3/1951 г., с. 249]и т. н. През целия VI в. пр. Р. Х. историческите събития уплътняват етническия образ на конните народи, закодирани в епонима "Тогарма". В периода 545-539 г. пр. Р. Х. Персия завладява Средна Азия; 530-529 г. пр. Р. Х. се датира походът на Кир II срещу масагетите; 522-521 г. пр. Р. Х. Дарий I потушава въстанието на народите от Ахеменидската държава и се възкачва на престола; 519 г. пр. Р. Х. осъществява първия си поход срещу саките-тиграхауда; 512 г. пр. Р. Х. - организира втори поход. Сменилият Вавилонското царство Ахеменидски Иран в непознати за тогава мащаби разширява контактите си с населяващите Средна Азия племена. Тези контакти са били облекчавани от етнолингвистичната близост между персите и народите на Средна Азия, един от които без съмнение е бил българският. Възможността още тогава да сме попаднали в библейските генеалогии е изглеждала толкова реална на книжовника, преписвал "Именника на българските канове", че е счел за най-логично и уместно да го композира след Четвърта книга на царете, която завършва с похода на Навуходоносор(605-562 г. пр. Р. Х.) в Палестина и отвеждането на евреите заедно с царя им Йоахим(609-598 г. пр. Р. Х.) във Вавилон.

        Ако не по-рано, то със сигурност от момента на преселването си в Армения българите са в тесни взаимоотношения с тамошните евреи и вероятно са осигурявали прехождането им през Кавказките проходи към Херсонес и обратно. Що се отнася до арменците, в отделни случаи те са именувани "народ Ашкиназов" [Драсханакертци Й., История Армении, Е., 1986 г., с. 43 и сл.]. Името "Ашкеназ" се среща и в Асиро-вавилонските извори като "(А)шкуз/Iskuza", име с което са познати скитите. Вероятно след скито-кимерийската борба земите между Каспийско и Черно море са наречени "страна Ашкиназова". Този топоним е използуван и като етноним за народите, населяващи посочения район, включително и за арменския народ. Но по правило самите арменци се припознават като потомци на Тогарма. Вече стана дума, че библейските епоними носят освен исторически, етнически, също и географски смисъл. Така българското присъствие в Армения съвсем естествено ни вписва като коляно от "дома на Тогарма". По-късно епонимът географски е изтеглен към Северен Кавказ и в различните исторически периоди към него са били числени много от конните народи, минали от там.
        През очите на евреи и араби българите заедно с арменците са най-старите народи от "дома на Тогарма". Но християнският IV в. не е приемал така еднозначно библейското ни родословие. В две вече споменавани съчинения - "Латинския хронограф от 354 г." и "Анонима", преписван на св. Методий Патарски, - древните българи се обявяват за семити. "Анонимът" ги нарича "синове Амонови", потомци от дъщерите на Лот. В Библията има два интересни момента с участието на амонитяните - Бит. 14:5 и Вт. 2:20.Там става дума за народ, който веднъж е наречен "Зузим", втори път "Замзумим". Зузимите са били древно племе, обитавало района на Хам (предполага се, че става дума за Рабат Амон) на изток от р. Йордан. Името на този народ е било считано за общоизвестно и хронистите го съпровождали с определителен член. В Септуагинтата то е прието за съществително нарицателно и се превежда с понятията "сила" и "могъщество". Летописите отъждествяват зузимите с гигантите от племето "Рафаим", разбити някога от коалиция народи, начело с еламския цар Кедорлаомер(Кудур-Лагомар). Някои изследователи наричат остатъците от зузимите "амонитяни"; други смятат, че амонитяните са се населили в земите на гигантите и са нарекли оцелелите от племето "Рафаим" - Замзумим [Еврейская энциклопедiя,М., 1991 г., т. VII,с. 666,856]. Всичко това не би ни интересувало пряко, ако в Хронографа не бяхме споменати редом с еламитите, асирийците, халдеите и пр. [Виж прил. №9] като потомци на Сим с родоначалник Зиези. Съблазнителна е възможността да се види проецирана библейската представа за народа "Зузим/Замзумим" като силен, могъщ в епонима Зиези. Любопитно е да се отбележи, че Б. Димитров [Българите - цивилизатори на славянския свят, С., 1993 г., с. 21], макар и в съчинение с научно-популярен характер, редом с военната сила и мощ на древните българи, по археолого-антропологични данни отбелязва ръстовата разлика между българите и средновековните европейци. Съотношението е било приблизително 175 см. към 160 см. в полза на българите. Това обаче едва ли би могло задоволително да обясни причисляването ни към семитския кръг народи.