В крайна сметка, на 21 август 1968 г. войските на Варшавския договор (без Румъния) нахлуват в Чехословакия. Сред тях България е единствената страна, която няма обща граница с нея. Тя изпраща два мотострелкови полка (Елховски и Харманлийски) с обща численост 2164 човека. Те навлизат на чехословашка територия през СССР, където преди това преминават специално обучение. Първият от тях действа в околностите на Прага, а вторият - в Словакия. По време на цялата операция двата български полка дават само две човешки жертви, но моралните последици от това участие са много по-тежки.
("НРБ от началото до края", С. 2011 г., стр. 227 - 259)
Провинциализиране на Българската православна църква по времето на Патриах Кирил (1953-1971)
В отношенията между Църква и държава през десетилетията от средата на 50-те до края на 80-те години не се стига до остри сблъсъци, с няколко емблематични изключения. На пръв поглед държавата съхранява фасадата на църковната институция, но същевременнно прокарва редица мерки, чиято цел е да намали влиянието на религията, включително и като ограничава достъпа на вярващите до църквите на големите църковни празници (по политически причини и по-точно, за да не вози посетители до Рилския манастир, през 1960 г. под предлог, и че се строй шосето, е спряна теснолинеиката до Рилския манастир, Жерев, Румен, в. "Телеграф", 31 август 2012 г.). Най-голямото отражение върху Църквата след началото на 70-те години има кампанията по налагане на нови граждански ритуали, кулминирала през 80-те години в идеята за създаване на "нова, социалистическа празнична система", която не се основава на църковната празнична традиция. Всичко това изтласква Православната църква в периферията на обществения интерес и става причина дълго след края на комунизма тя да не успее да възстанови своя авторитет.
По парадоксален начин провинциализмът и изолацията стават основни характеристики на новосъздадената Българска патриаршия. Причина за това не е толкова новото влошаване на отношенията с Вселенската патриаршия до 1961 г., колкото изпадането на Българската патриаршия под пълната зависимост на Москва и комунистическата държава. Тази провинциализация е важен фактор, тъй като тя се налага в най-критичния период от отношенията мажду Църква и държава, когато опозицията в Синода продължава да бъде силна, но е лишена от външна покрепа. Докато в периода до 1944 г. Българската църква е активен член на икуменическото движение, през 1948 г. тя подкрепя решението на Москва и отказва участие в учредителната асамблея на Световния съвет на църквите. Завръщането на Българската патриаршия като член на ССЦ през 1961 г. не може да промени тенденцията за изолация, тъй като участието в икуменическите структури е контролирано и насочвано от държавата.
След избора през 1953 г. на Патриарх Кирил официалната власт се ангажира да "укрепва и утвържзава положението и престижа му", което го превръща в неоспорим фактор в отношенията между Св. синод и държавата. Патрирах Кирил е един авторитетните духовници още от периода преди 1944 г. и в този смисъл той символизира приемствеността в църковната традиция. Същевременно, както и в предходния период, официалните власти продължават активно да се намесват в селекцията на висшето духовенство, но прокарват тази политика внимателно и като вземат под внимание мнението и на патриарха. Това дава възможност през 50-те и 60-те години "реакционните" членове на Синода по естествен път да бъдат заменени от ново поколение висши духовници, смятани в една или друга степен за лоялни на режима.
През тези две десеилетия в Българската църква са проведени няколко важни реформи, които имат отражение върху църковния живот през следващите няколко десетилетия. В края на 1968 г. Св. синод въвежда календарна реформа, като се отказва от традиционния за православните църкви Юлиански календар и приема т.нар. "новоюлиански календар" (фактически Гриторианския), който вече е въведен и в гражданската практика, както и от някои православни църкви. Според архивните документи целта на реформата е била да бъдат покрепени усилията на Руската църква да приме новия календар, както и да бъдат улеснени международните контакти и икуменическата активност на Българската църква.
Заначителен удар през тези години понасят религиозното образование, църковната преса и монашеството. В началото на 50-те години държавата налага стриктен контрол върху учебния план на Семинарията и Духовната академия, антикомунистическите учители и преподаватели в тях са уволнени, а двете образователни интитуции са изпълнени с агенти на Държавна сигурност. Публикацията на църковна литература е ограничена до 1600 страници на година и тя, както и периодичният църковен печат са подложени на цензура. През 1956 г. по нареждане на Комитета по църковни въпроси всички църковни библиотеки са "прочистени" от "реакционни книги".
Показателни за цялостното състояние на Църквата е съдбата на най-големият и важен манастир - Рилския. През 1961 г. манастирът е национализиран и превърнат в музей. През 1968 г. част от монашеското братство се завръща в него, но монасите получават изричната заповед да отслужат църковни служби само когато манастирът е затворен за туристи. През целия период в страната съществува неписана забрана за строителство на нови храмове, а редките опити на някой от митрополитите да инициират строителството на нов храм се сблъскват с мълчаливия отказ на местните власти, които формално трябва да издадат разрешение за това. От своя страна един от косвените резултати от форсираната урбанизация в страната е западането на енорийската структура на Църквата в резултат на запустяването на старите селски църкви. В края на 50-те години държавата започва да контролира и посещенията на църквите, като служители на Комитета по църковни въпроси са задължени да посещават църковните богослужения и писмено да информират за посетителите на църквите, както и за изказаните от свещениците мнения по време на църковните служби.
("НРБ от началото до края", С. 2011 г., стр. 358 - 360)
Малко страници и от личната ми история
През 1959 г. в гр. София родителите ми се запознават на профсъюзен курс, който се е провеждал някъде в района на бившето АОНСУ или сегашният "Нов български университет" и вземат, че се харесват, т.е. "поразяват ги стрелите на Амур". А на всичкото отгоре и живеят в един район и споделят любовта си към операта. Така след 3 години на бял свят се появявам и аз пак в гр. Омуртаг, в къщата на баба ми. Малко своеобразно разбира се, защото още от тогава, вече от три години така и не съм искал да се появя и дори, когато се ражда братовчед ми, майка скришом е проронила няколко сълзи без да знае, че следващият по ред ще съм аз. Тогава дядо, банковият директор вече лежеше след мозъчен удар, майка ми идваше в неделите след работа през седмицата в Сливен, снегът достигаше до вторият етаж на къщата, а на баба ми за първи път й се беше наложило да работи и то яко. Но бързо, след като баща ми бе приет в Консерваторията (след като повярва в себе си благодарение на въздействието на майка ми), или казано по днешно му - в Музикална академия "П.Владигеров" и му е предложена работа във Варна и квартира (другите предложения са били Пловдив и София в бъдещия оркестър на Вили Казасян, но без квартирата и жителството), след няколко години прекарани в гр. Сливен, някъде през 1967 г. пристигам във Варна и аз. Междувременно в гр. Сливен, на 2 годишна възраст едва не политам от втория етаж на къщата, според думите на майка ми, гонейки едно врабче, а на 4 години вече по съхранен и досега в съзнанието ми мътен спомен, перекарвам заушка. Всичко което си спомням от него време е и че отидохме с баща ми през лятото в една сладкарница и аз се разповръщах, баща ми ме отведе пеш до болницата, която тогава се намираше на близо, приеха ме и бързо ме оперираха от апанидисит. Като още си спомням, че по време на операцията видях цялата ситуация отгоре, от височината на лекаря, че пищях докато ми вадеха конците и много харесвах лимонови резенки, но от онези, които продаваха в магазина, а не направените от майка ми, въпреки, че ми разправяше, че те били истински и по-полезни. И това е всичко от този, съвсем бебешкия ми период.
През 1967 г. почина дядо ми и тогава баща ми ни отнесе във гр. Варна. От зимата на тази година още в Омуртаг си спомням, че видях за първи път и един шевролет на главната улица, който ме беше учудил с големината си и имаше отзад и нещо като крила и за пръв път пих оранжада, за която по-късно научих, че се правела и от кори на тиква.
В началото на пролетта на 1968 г. по радиото, вече във Варна, съобщиха за смъртта на Гагарин, чието малко име носех, но се учудих, че е още жив толкова време след полета (27 март 1968 г.) и майка ми го прие учудено и невесело, и че баща ми се беше върнал през пролетта или в началото на лятото от ЧССР от гастроли с Варненската опера и ние вече се бяхме настанили в бъдещият ни апартамент, че все още в дотогавашната ни квартира, която се състоеше от по стая на цяло семейство в един тристаен апартамент, ни гостуваха приятелят на баща ми от ученическите години Христо Чолаков, саксофонист в Театър София, загинал няколко години по-късно при авиационната катастрофа от 1971 г., и съпругата му Бригита Чолакова. Всичко което и сега мога да изтегля от спомените си е, че той рисуваше каубои, с което ме запали и мен. И много се натъжих, като научих след не много време, че чичо Чандо (така му казваше баща ми) повече няма да дойде никога. Беше мрачното новогодишно време някъде около 1971-72 г., баща ми скоропостижно беше пътувал до София, бяха се видяли и с Гита (така наричахме жена му, която повече не видях, освен по ТВ) и докладва, че от Чандо не е останало почти нищо. Тогава се говореше за смърта на Паша Христова, може би, защото тя беше изгряващото име на българската естрада. Някъде от тогава си спомням и Лили Иванова, вече отскоро утвърдено име което тогава отново беше свързано с Алжир. Тя пък ми изглеждаше съвсем като хлапак със съвсем късата си прическа и още по-късата си пола, ошашавила зрителите. Та така до 1973 г. и събитията в Чили, които също, но този път вече добре си спомням.
На 20 юли 1969 г., в деня на полета на Ниил Армстронг, се роди и брат ми. Както по-късно ми довери, полетът на Армстронг до Луната обаче се оказал по-скоро до един от щатите на САЩ, а не по-далеч.
Разбира се добре помня и учителката си в предучилищната група, и другарката Алтева и др. и т.н. Помня например, че другарката Алтева ни наблегна на един пример, който трябваше да ни убеди в качествата на българо-съветската дружба, приет многозначително от баща ми, когато вкъщи му разказах скоро научената историята с автомобила.. Защото той бе лично убеден в качествата на руските автомобили. Нали и ние имахме такъв - Заз 965 А, много бойна и "музикална" машина, около която баща ми прекарваше единствените почивни дни и по-точно - неделите си. И т.н.
Златната решетка
И за край нещо свързано с арабо-израелската война от 1967 г.: край катаджийски пост прелита движещ се Заз. Опитват се да го спрат, но не става и другарите катаджии тръгват да го гонят, но също неуспешно. Настигат го едва когато го виждат спрял на една бензиностанция и отиват любопитно да питат шофьора в кое се крие все пак тайната на високата му скорост. "А, няма никаква тайна и всичко е много елементарно. Всичко е от гумите. Просто сложих отпред арабски, а отзад израелски. И сега се гонят без да могат да се настигнат. Това е всичко. Друго просто няма".
(като цяло материалът е написан по "НРБ от началото до края", С. 2011 г., стр. 227 - 360)
23 юли 2016 г.
гр. София Юрий Михайлов
