Диана Стефанова

Раздяла

Ти нищо не искаш да кажеш,
аз нищо не искам да дам.
Двамина застават на стража
и всеки остава си сам.

Аз пазя ранената птица,
ти - мрака над нея стаен.
Заби вечерта като жрица
кинжал между тебе и мен.

И парят иконите голи,
догаря предишния свят.
Олтарът се срутва и моли
две думи да го осветят...

Без път хоризонта е страшен
проклятие - пустия храм.
Ти нищо не искаш да кажеш,
аз нищо не искам да дам...
 

Съдбовност

Аз ли потърсих те в мисъл запалена,
мене ли ти пожела?
Как оживях, и издъхнах, погалена
в твоите мъжки крила...

Ти ли узря в плодовете ми, вкусните,
в твоята нежност ли спрях?
Теб ли все търсеха молещо устните,
Ти ли по мен изгоря...

Може би аз във реалност превърнах те,
или ти мен очерта?
Сблъска ни звездната участ - тя търсеше
в нас съкровени неща.

В гола прегръдка извая ни глината,
жажда опари света -
в мене ли ти разпознаваш богинята,
тебе ли диря в нощта?

В миг оживях, и издъхнах, разсечена
в тъмните, мъжки крила.
Аз ли потърсих те - страст неизречена,
мене ли ти пожела...



Прелюдия

Трепетна вечер разпусна косите си,
залезът в тях се обви,
чакани стъпки и улици вплитат се
в пролетен танц на треви.

Синя усмивка, цветя неизречени,
пясъчни крехки следи,
бавно земята притихва, облечена
в сън от узряли звезди.

Някъде люляк мълви обещания,
Минало среща сега,
в здрача седефен на тайно желание
галят вълните брега.

Чувства и стъпки унесено вплитат се
в буйния танц на треви.
Tрепетна вечер разпуска косите си,
залезът в тях се обви.



Съзерцание

Шепти вода послания сребристи
и укротява бреговете с тях,
обсипана със каменни мъниста,
като весталка се обрича тя
на вятъра, небето и земята,
на моста, над снагата й замрял,
под здрача изумруден на листата
един отшелник времето е спрял
и в приказен нюанс е защриховал
неспиращия танц на вечността -
старинен мост, извит като подкова
над дълбините на една река,
и планини, разгърнали могъщо
смълчаните си дебри и скали -
от края роден няма по-насъщен,
макар че красотата му боли...
И вгледаш ли се в дълбините речни,
приемеш ли на моста мъдростта,
ти все ще помниш, и насън ще чезнеш
като акорд в природната душа,
като молитва в теб ще се разливат
водите й - там светло отразен,
ще идваш тук, и пак ще си отиваш,
от нейната любов пресътворен.


Равночувствие

Подари ми зюмбюлена утрин,
подари ми малинова нощ -
късно беше - след толкова бури
ми е вече за теб все едно.

Пожела да съм твоя аз цялата,
да запалиш свещта ми сега -
след парливата наша раздяла,
вледени се онази река.

И две думи дори да ми шепнеш
дето чаках от теб в оня ден,
няма същият огън да трепне -
все едно ми е вече на мен.

Все едно ми е, даже да искаш
звезден обръч да ми подариш -
oбгорях, щом отдадох ти всичко,
ти напразно сега ще гориш.

И напразно очи ще ме молят
да се слеем в любовен рефрен -
аз по теб вкамених се от болка
само чужд си оставаш за мен.