Джери ме запозна с Тодор Живков и ме остави да играя неговата роля, а той си избра друга - по-страшна Левчев и Людмила Живкова бяха приятели. “Драги Любо, много мислих, преди да ти пиша това писмо, защото не храня никакви илюзии, че то може да промени нещо. Зная, че известни неща са отишли толкова далече, че връщането назад е равносилно на смърт...” Така започва писмото на забягналия на Запад Георги Марков до най-добрия му приятел Любомир Левчев, изкатерил вече дяволската стълба на Смирненски.

- Наистина ли Георги Марков е бил свидетел на преображението ви, имало ли е изобщо такова?
- Аааа, Джери... Това е моята болка. Бяхме сърдечни приятели... Като всеки писател Джери послъгва от време на време. Ама не мога да кажа тука не беше така. Разбираш ли ме? Той е умрял човек, не можеш да хвърляш дори най-дребната прашинка по умрял човек. Срамота е.

- Не е ли по-добре прашинките да се издухат навреме?
- Най-прости неща – той казва, ма аз не се снимах. Не, снимал си се. Той си е на снимката, заедно сме на срещата с Тодор Живков. Описвайки срещата, той говори неща, които не е казал. Не само че не го е казал, ами аз го казах това нещо.

- Редактирате картинката на високопоставената вечеря в Боровец, където сякаш посоките ви вече са предопределени?
- Да. Джери ме запозна с Тодор Живков. Той го казва, де, но той не ме е намерил, взе ме с колата си, едно сиво БМВ, единственото частно БМВ в България, и отидохме не знам къде, а оттам ни взеха с рейс, който ни заведе в Боровец. Въпреки всичко, което се говори за Джери, ние си бяхме приятели. Ама работил за ДС, мен какво ме интересува!? Половината американски писатели са работили за техните служби.

- Вие от по-добрата половина на българските писатели ли бяхте?
- Аз не съм работил, защото ме беше страх и не ги обичам тези работи. Никакви такива морални съображения. Писал съм как ме вербуваше Кюлюмов и аз казвам - благодаря много за доверието, трогнат съм, но имам два недостатъка, много големи. Първо съм малко анархист, не се подчинявам, а ние сте военизирана организация, трябва дисциплина, а аз съм недисциплиниран.

Второ, казвам, не мога да пазя тайна, а вие сте тайна организация, ще ви издам, което си беше вярно.

- Отказвате на ДС, а някои ви вкарват дори в списъците с масони?
- Абе, не... аз сам съм си масон, ако нещо ме е спасило, това е мълчанието. Радой Ралин казваше, че светът е оцелял, защото се е смял. Ма аз съм се спасил, щото съм мълчал. Виж сега, за твоя информация ти го казвам, как съм приел писмото на Джери - с тъга или гняв? Първото чувство, което изпитах, беше изненада. Ахнах от изненада. Първо останах с чувството, че тайно ми се смееше... направо ми се смееше. После реших, че са го накарали насила да го напише това писмо да се види дали си наш човек. Гръмни го. Ако не го гръмнеш, значи не си от нашите. Удря ме. Какво още ме води до мисълта, че е накаран да го напише. На едно място убеждава, че там нямало цензура, можел да пише и печати, каквото си иска. И ти знаеш, че не е така. Знаеш, че Свободна Европа е политическа редакция и няма как ти да отидеш там от България, да се засилиш и да пишеш каквото си искаш и да го предаваш, където си искаш. “Свободна Европа”. Всеки тъпанар ще си каже, значи, ако ти е кеф, може да издадеш всички тайни на Свободна Европа, да, бе, да, и що ти трябва да го пишеш... Значи това не е направено за мене, а за широката публика. В същото писмо има и неверни работи, което показва, че той няма вярна информация. Пише, чух, че си правил опит да се самоубиеш. Такова нещо никога не е имало. По същото време Дамян Дамянов направи два опита за самоубийство и явно са му прехвърлили като информациия, че има такова нещо. Да, ама при мен го няма. Странното е, че имаше цитат, сега не мога наизуст да ти го посоча, който ми даваше много лесен начин да му отговоря на това писмо.

- Тоест?
- Като че ли го беше написал така, че да мога да му отговоря, подсказваше ми, че мога да му отговоря, но... не ми разрешиха, а бях написал един отговор до Джери. Абе, една от вините ми е, че не тръгнах с него. Ние се лутахме...

- И учехте италиански?
- Да, много смешна история. Викам добре, ама после размислих. Казвам, Джери, ти си белетрист, един белетрист може да храни илюзията, че ще може да живее с литературен труд. Аз съм поет – какво ще правя там, да не мислиш, че там ще плащат хонорари на един български поет за стихчетата му, аз да не съм Джакомо Леопарди. Второ, ти имаш брат на Запад, трето, имаш семейство, ама нямаш деца, аз имам две, какво ще стане с тях? Джери вика, ама аз не съм казал, че няма да се връщаме. Ще се връщаш ти, ма аз като отида, не мога да се върна, докато съм жив.

Той си отиваше и се връщаше при положение, че брат му беше невъзвращенец. Радой Ралин казваше – не му вярвайте, командировка е.

- Как се разделихте?
- На последната среща ми даде един долар и го подписа. Ето, вика, за спомен от мен. И до днес не знам какво значеше това? Аз си го държах в портфейла... Вече беше обявен, най-меко казано, за невъзвращенец, анатемосан, и аз официално отивам в Унгария при Петер Юхас, виден унгарски българист. Дойде да ме види в хотела. А, казва, абе, тука точно в тая стая преди седмица беше Джери Марков. Имаха среща с Яна Пипкова. А всеизвестно беше, че са гаджета.

- Георги Марков с Яна Пипкова? В социалистическа Унгария? Що за среща!?
- Любовна, имаха си любов с Яна. А неговия долар ми го взеха на границата. Значи той идва, а неговият долар не можа да припари границата с Унгария. И що пък ни настаняват в една и съща стая. Сигурно е била “озвучена”...

Сега брат му казва, че бил предупреден, че някои ще убият Джери, съобщил му и му казал да се пази, но не казва кой е предупредил него самия. Е, случи се. Преди това същата история била разиграна с Владо Костов, после пък стреляли Солженицин, пак по тая технология. Ама все се питам. Добре, де, един селянин в затвора го пребият, пък преди да умре, той с кръвта си ще напише Пенчо е предател, Пенчо е убиец, все нещо ще надраска... Няма. Няма такова нещо при Джери. А той е писател. И нищо... Няма следи. През тези няколко дена предупреждението е стигнало до него.

Погребват го без всякакъв шум. Нищо. Едва след погребението възниква въпросът за българския чадър, правят ексхумация не знам след колко дена, намерили били сачмата. След това се промъкна версията, че един поляк измислил историята, след това казаха, че имало описана в криминален роман, още преди това, подобна история с чадър. Имаше и една късна версия, че всъщност чадърът е бил за прикритие, а се е стреляло с въздушен пистолет. Аз нямам и не мога да имам версия, но две-три години след смъртта му отидох в Лондон да търся следи.

- Вие!? По своя инициатива решавате и отивате да търсите следи?
- Да, бих казал даже, че отидох тайно от “нашите”, щото кой ще те пусне да ходиш да ровиш.

Всъщност поводът беше излизането на моя книга там, но пътувах частно, сам. Абе, то какво разследване мога да правя аз, нали веднага ще ме приберат, после тука ще ме питат кой ти каза да се правиш на Шерлок Холмс. Отидох направо при Петър Увалиев. Питам направо, Петре, кой уби Джери? И направо, с една дума – самоуби се. Викам, виж сега, каквото и да ми кажеш, трябва да ти повярвам, но това не го вярвам. Баща ми беше лекар, сестра ми е лекар, аз съм живял с туберкулозно болни хора. Няма хора с по-голяма жажда за живот от туберкулозно болните, един болен от туберкулоза не може да се самоубие. А той казва – абе, Любо, ти си голям глупак, аз не ти казвам, че той си е взел чадър и се е гръмнал и т.н. Знаеш ли как се самоуби? Дойде тука и почна да приказва, че е от ДС, но избягал, искал да емигрира. Това, вика Увалиев, знаеш ли на какво е равносилно? Все едно един петел да отиде в гората и да почне да кукурига. Ще събере всички лисици веднага около себе си. Лисиците са хитри. Първоначално няма веднага да го изядат, ще почнат да се въртят, да проверят дали не е капан това. И като видят, че няма капан, хап, хапват го.

Викам, Пиер, това ми е за сведение, но не го вярвам. Ти не можеш да му простиш, че ти сви секретарката. Знаеш ли какво не мога да му простя, пита ме Увалиев. Секретарката не ме интересува, той нямаше какво да разкаже, но едно от нещата, които каза, е, че аз съм агент, двоен агент. Та, Джери... Той продължава да бъде една болка за мене, защото бяхме приятели, политиците го използваха и се превърна в политически случай, а не в литературен. А Джери беше Писател! Един от най-талантливите.

Едно интервю на Славей КОСТАДИНОВ

НАД 55