Ясно е - трябва да работим. Ще работим, щом трябва. За да запълним дупката в бюджета, дупката в НОИ, или едни други, по-реални дупки - тия от по метър на два... Ще работим, но как? Ето така:

Годината е 2015... примерно...

Жената от години спеше по 3-4 часа на нощ. Като повечето възрастни. Стана в 4.00 часа. За час и половина успя да се измие, облече и нахрани; да си премери кръвното, да си изпие лекарствата, да намотае ластичния бинт около възлите и буците, които представляваха бившите й еластични вени на краката й; да си запише на бележки какво трябва да свърши днес в работата си - сутрин мозъкът й беше най-свеж, и да тръгне към спирката. Още половин час й беше необходим, за да стигне, куцайки, до нея и около половин час - да почака автобуса. Ако имаше късмет, щеше да се качи на първия, ако не - щеше да почака още половин час. 
Застана на спирката и се замисли. Вече беше 6.30 часа сутринта. Можеше и да стигне навреме за работа, ако задръстванията не са големи. 

Не успя да се качи на първия дошъл автобус, изтикаха я по-силните. Стана 7 часа, а тя вече беше уморена като пребито псе. Как ще издържи до края на работния ден? Добре, че след няколко месеца е 63-ят и рожден ден, който ще й осигури заветното пенсиониране. Само да устиска дотогава. И да не вземат наистина да увеличат границата до числото 67, както се говореше преди почти две години. Това вече няма да може да издържи. Ще се метне под автобуса. Той дойде и тя се качи - мачкана, бутана, настъпвана, притискана на път за работата си.

Мъжът стана към 5.00 часа. Облече се бързо, избръсна се с треперещи ръце, поряза се на няколко места - не обичаше електрическите самобръсначки и не можа да свикне с тях. Хапна попарка със спуканото чене, после се изми и сложи официалното си чене, здравите си очила и проми катетъра си. Изпи съдоразширяващите и оросяващите мозъка лекарства, забрави тези за артрита, но пък този път не забрави да сложи слуховия си апарат. Взе подпрения до входната врата бастун и бавно тръгна за работа. Оставаше му само година до пенсионирането - все ще я избута някак, а после ще си поживее. Както се полага на възрастта му - спокойно, сигурно и с много развлечения.

Така ще работят възрастните ни и болни родители. Аз не познавам здрав възрастен човек, а познавам изключително много хора. Сигурно само около мен възрастните са болни или болнави. Другите са здрави като камък и силни като млади бичета. Само се преструват на болни, за да си правят другарските срещи при джипито... 

Затова - ей, пенсионерите, я, марш на работа! Ако трябва, правителството и памперсите ще ви осигури (на преференциална цена), вие само работете!...

Мария Филимонова