Дядо ми, земеделски стопанин от тези, които допринасяли за благополучието на България, разказваше следното:

“Августовска жега, задух, никаква хладинка, пот отвсякъде се лее, а ние сме на нивата. Жътва е, „ден година храни“, работим до изнемога. Селото е опустяло, всички са на полето, мало и голямо работи. Тук-там се чува жътварска песен, но скоро стихва, силите не стигат, жътварите са превили гръб: душата се радва когато след теб лягат сноп след сноп. Само неколцина нехранимайковци от селото, най-големите калпазани, които никой не считаше за хора, са на хладина в кръчмата.

Те самите се наричаха „комунисти“ понеже щели да „преобръщат“ света: дрънкаха там някакви глупости, на които никой здрав човек не обръщаше внимание; с една дума – болни хора, ако мързелът е болест! Отвреме-навреме започват да пеят „революционни песни“, и премалелите от труд жътвари чуват бодрата им песен, която те крещят от кръчмата. Ето думи от припева на тази най-обичана от комунистите песен: „… да-а-а живей, живей труда!“. Като че ли днес го чувам: всичко живо работи и се трепе, а комунистите от кръчмата пеят за труда, майко мила!

След време същите тези „герои“ се оттеглиха на хлад из горите, станаха партизани, а когато се връщаха, пак пееха (те се извъдиха големи певци!): „Ний идем бодри партизани (сиреч, както веднага хората го промениха на… калпазани!)… с нож и вилица в ръка!“ – така съм я запомнил, истинските думи не помня.

Тия същите станаха управници, тогава запяха друга „песен“: пребиваха хората за каквото им скимне, злобата си изливаха! Успяха за няколко години да разсипят китното ни село. Всичко опустя, стана невъзможно да се живее, тръгнахме на гурбет да си вадим залъка. Така стана – какво ли друго можеше да се очаква от тия хаймани и разбойници?!

Ех, Българио, какво направиха от тебе!“

Ето философията, която съм запомнил от дядо ми Васил, Бог да го прости, и която ми стигаше: след това никаква пропаганда не можа да повреди разсъдъка ми. А дядо ми, горкият, не можа да доживее края на злото, което винаги е мразил; почина през 1988 г.!

Какво друго да кажа? Нима казаното не е достатъчно?

България след 9.ІХ.1944 г. беше разгромена и разорена. Вековен устоял живот беше съсипан, десетилетия се издевателствуваха над всички нас, свободата беше прокудена, разучихме се да живеем свободно, израждането на нацията (да признаем това честно!) трудно ще бъде преодоляно: десетки години ще са ни нужни да се съвземем. Разрухата е колосална, България никога преди не е преживявала подобно зло.

И какво тогава всъщност празнуват комунистите на 1 май? Това, че разтерзаха България ли?!